Първите пет века след Константин били време на особено напрегната борба на Църквата с ересите. Богословската мисъл имала за задача да опровергае еретичните учения и да даде точно определение на онези истини, които били изопачавани от еретиците. Израз на тази борба били вселенските събори. И тъй като с понятието „гръко-римска империя“ се свързвала представата за целия християнски свят, простиращ се дори извън пределите на Римската империя, то и съборите от този период получили названието „вселенски“, а техните определения били задължителни за всички християни и църкви.
Догматичните определения били резултат на интензивно изследване на Библията и писанията на отците. В църковно-историческата, догматична и канонична област значението на Първия Вселенски събор в Никея било огромно – той се смятал за образец, по който се сравнявали всички останали събори. Никейския събор ознаменувал нова епоха в отношенията между Църквата и държавата, в която Църквата от гонена и незаконна, юридически става свободна, покровителствана и привилегирована.